Смъртта на Хаменей в краткосрочен план не доведе до разпадaнето на режима, а по-скоро до консолидация на елита и засилване на тенденцията към вземане на решения, фокусирани върху сигурността. Днес Иран е изправен не пред криза на политическата система, а пред процес на структурна трансформация, в който центровете на властта постепенно се пренареждат и търсят ново равновесие.
Смъртта на върховния духовен лидер на Иран Аятолах Али Хаменей – последният най-влиятелен представител на поколението основатели на Ислямската република и често определян като „Ръководителя на революцията“ – без съмнение представлява исторически повратен момент за режима.. В продължение на близо 37 години Хаменей бе неизменният център на тежестта в иранската политическа система. Неговото влияние не се изчерпваше само с конституционните му правомощия; той беше и ключовият посредник, който направляваше отношенията между различните институционални и политически актьори. Именно затова още в първия момент след неговата кончина се появи усещането, че страната е изправена пред лидерски вакуум и потенциален риск от разпад на режима.
Как функционира системата след Хаменей?
Развитието на събитията на практика показаха нещо различно от очаквания системен колапс, а именно - бързото задействане на предварително подготвен механизъм за преход. В съответствие с член 111 от иранската конституция, временното ръководство бе поето от тричленен лидерски съвет, включващ президента Масуд Пезешкиян, ръководителя на съдебната власт Голам Хосейн Мохсени Еджей и Аятолах Али Риза Арафи от Съвета на експертите. Този ход разкри, че държавата е била институционално подготвена за подобни кризисни сценарии.
Тази картина опровергава едно често срещано погрешно схващане за иранската политическа система. Ислямската република, противно на често срещаните предположения, не е личен режим, основан единствено върху волята на един лидер. Напротив – тя представлява многопластова архитектура на властта, разпределена между духовенството, бюрокрацията по сигурността, Корпуса на гвардейците на ислямската революция, конституционните органи и мощните икономически фондации. Институционалната структура, която се е формирала около Върховното ръководство по време на ерата на Хаменей, състояща се от хиляди служители, и свързаните с нея икономически и идеологически мрежи, също са структурирани така, че да поддържат тази институционална приемственост.
Всъщност кризите, с които Иран се сблъска през последните години, подложиха на реално изпитание институционалната устойчивост на системата. По време на 12-дневния конфликт между Иран и Израел през юни 2025 г., въпреки ударите срещу ключови фигури от военното командване, Иран успя да съхрани своята оперативност. Това доказа, че процесите на вземане на решения не зависят от един-единствен актьор. Както и днес — загубата на върховния духовен лидер не доведе до очаквания стратегически срив. В този контекст смъртта на Хаменей, в краткосрочен план доведе до консолидирането на елита и ориентацията към решения, доминирани от съображения за сигурност.
Външният военен натиск води до временното изместване на вътрешната конкуренция между режимите на заден план. Ясните разделения между елитите биха могли да увеличат риска от външна намеса и да провокират вътрешна нестабилност. Ето защо наблюдаваната днес хармония между елитите следва да се тълкува не като траен консенсус, а като предпазливо равновесие, наложено от кризисните обстоятелства. Историята често показва, че революционните режими под външен военен натиск по-скоро се централизират, отколкото се разпадат. Иран не прави изключение: преходът, осъществяващ се в условията на война, отслабва вероятността от внезапни политически промени и изтъква на преден план инстинкта на системата за самосъхранение.
И все пак истинската несигурност няма да се прояви в краткосрочен план, а по-скоро в средносрочна и дългосрочна перспектива. Хаменей изпълняваше ролята на централен арбитър между различните идеологически и институционални центрове на властта, като поддържаше деликатен баланс между тях. С изчезването на тази фигура изборът на нов върховен лидер престава да бъде чисто конституционна процедура и се превръща в сложен процес на договаряне между елитите, протичащ под натиска на военната ситуация. Така Иран днес се намира не в криза на режима, а в процес на структурна трансформация, при която центровете на властта се пренареждат. Краткосрочната институционална устойчивост и съгласие между елитите не гарантират дългосрочната стабилност на режима. След приключването на преходния период е напълно възможно потиснатите съперничества — около модела на управление, икономическата ориентация и външнополитическите приоритети — да се изявят отново.
Какъв лидерски профил се очертава?
Най-критичният въпрос след Хаменей е какъв модел на лидерство ще предпочете Ислямската република. Наличните признаци сочат, че основният приоритет на системата не е идеологическа трансформация, а гарантирането на режимната приемственост. Поради това при избора на нов върховен лидер вероятно няма да се търси фигура със силен личен авторитет, а по-скоро кандидат, способен да се впише в съществуващия баланс на силите.
В този контекст аятолах Али Реза Арафи — член на Временния лидерски съвет — е забележителна фигура. Като ръководител на религиозните образователни институции в Иран, той стои встрани от пряката фракционна политика и по този начин представлява приемлив кандидат както за консервативните среди, така и за по-прагматичните актьори. Парадоксално, ограничената му политическа тежест създава предимство. Защото изглежда по-вероятно съществуващите центрове на власт да предпочетат лидер, съвместим със системата, отколкото силен, но независим лидер.
Сред потенциалните имена се споменава и председателят на съдебната власт Мохсени Еджеи. Неговите тесни връзки със структурите за сигурност и репутацията му на привърженик на твърдата линия биха могли да го направят привлекателен кандидат за елита на сигурността, особено в условия на война. Този профил обаче може да има ограничен капацитет за генериране на обществена легитимност.
Периодично в публичното пространство се появява и името на Моджтаба Хаменей — син на покойния лидер. Известно е, че той има определен капацитет за влияние в системата, особено поради връзките си с офиса на върховния лидер и кръговете за сигурност. Въпреки това разбирането на Ислямската република за институционалната легитимност и религиозният характер на поста на върховния лидер правят модела на открито семейно наследяване политически чувствителен въпрос. Ето защо, независимо дали ще се кандидатира официално или не, Моджтаба Хаменей вероятно ще бъде важен фактор при формирането на баланса на силите по време на преходния процес.
Дебатът около новия върховен лидер не се ограничава само до религиозни фируги. Опитни политически фигури като Али Лариджани или прагматични фигури като Хасан Рухани също се открояват като актьори, които — дори и не пряко като кандидати за лидерството — ще оформят политическата конфигурация на преходния период. Това подсказва, че реалното решение няма да бъде взето единствено в Съвета на експертите, а чрез по-широк консенсус между институциите за сигурност, религиозните елити и политическите мрежи.
Настоящият процес се различава съществено от прехода след кончината на Рухолах Хомейни през 1989 г. Докато духовният елит заемаше водеща позиция тогава, днес институциите за сигурност и военните — особено Корпусът на гвардейците на Ислямската революция — притежават далеч по-голяма тежест в политическата система. Следователно не се очаква личният авторитет на новия лидер да достигне нивото на Хаменей.
Настоящата ситуация показва, че смяната на върховния духовен лидер в Иран няма да бъде просто промяна на името. По-вероятно е след Хаменей политическата власт да не се концентрира в една фигура, а да бъде колективно разпределена между институциите за сигурност и утвърдените мрежи на власт. Това би могло да намали пряката ръководна роля на ръководството върху системата, като същевременно разшири участието на различни институционални актьори в процеса на вземане на решения.
Следователно е по-уместно периодът след Хаменей да бъде разглеждан не като разлом за режима, а по-скоро като етап, в който Ислямската република се адаптира към кризисни условия и предефинира своята лидерска структура.
