За палестинците, живеещи в палатки в Ивицата Газа, Некбе (Голямата катастрофа) вече не е просто трагедия, останала в историята, а травма, предавана през поколенията.

Днес внуците на хилядите палестинци, прогонени от земите си през 1948 г. и преселили се в Газа, казват, че преживяват втора Некбе, много по-тежка от предишната.

Палестинците живеят в палатки, през зимата мръзнат от студа и се мокрят от дъждовете, а през лятото страдат от непоносими горещини. Те са изправени пред глад, жажда, нападения от гризачи, принудени са да живеят сред отпадъци и постоянно са заплашени от смърт заради атаките на Израел. Заради блокадата нямат достъп до най-основните условия за човешки живот.

„Подобна Некбе никога не е имало никъде по света“

52-годишният Абдулкерим Акл от Бейт Ханун смята, че има огромна разлика между Некбе от 1948 г. и случващото се днес в Газа.

Той разказва, че преди израелските атаки е работил като земеделец и е водил щастлив живот, но всичко се е променило внезапно.

„Подобна Некбе никога не е имало никъде по света. Газа е напълно разрушена. Думата „Некбе“ дори не е достатъчна. Нито сме преживявали подобно нещо, нито сме го виждали дори в най-страшните си кошмари“, казва той.

Акл отбелязва, че Израел е окупирал голяма част от Газа и е изтласкал хората към морския бряг „само за да могат да дишат“.

„В Газа няма сигурност и стабилност. Когато хората заспиват вечер, единственото им желание е да оцелеят до сутринта“, допълва той.

Той описва страданията на жителите на Газа с думите:

„Хората в Газа са изтощени, нямат сили да издържат повече. Ние сме мъртвите, не хората в гробовете. Те станаха мъченици. Ние страдаме от липса на вода и глад. Геноцидът продължава. Гладът удари не само хората, но и животните. Кучета и плъхове започнаха да ядат човешки тела, защото не намират храна. Не остана здравословна храна. Когато се събудиш сутрин, или търсиш къде да заредиш телефона си, или чакаш на опашка за вода и храна.“

Според него израелската армия атакува цивилни с танкове и дронове тип Quadcopter.

„Това дори не може да се сравнява с Некбе от 1948 г. Това е геноцид“, подчертава Акл.

„Нямаме цел, към която да се стремим“

61-годишната Исмихан Хълейф разказва, че преди са водили скромен, но красив живот, а днес живеят в палатки без сигурност, храна и вода.

Тя заявява, че Израел провежда политика на глад и принудително изселване в Газа, като е разрушил образователната система и инфраструктурата.

„Това не е живот. Това е борба за оцеляване. Само ядем и пием — животът ни се сведе до това. Нямаме цел, към която да се стремим“, казва тя.

Хълейф допълва, че след израелските атаки инфраструктурата е напълно унищожена, децата ѝ са останали без работа и семейството мисли единствено как ще намери храна за следващия ден.

„Децата пораснаха преждевременно“

48-годишната Ум Ала Салим Диб определя случващото се като „Голямата Некбе“.

„Майка ми ми разказваше за първата Некбе, но те не преживяха това, което преживяваме ние. Намираме се най на север, палатковият лагер е далеч от всичко. Няма транспорт, няма пазар, няма магазини, няма здравен център. Децата чакат на опашка за вода, събират дърва и найлони, за да палят огън. Това не е Некбе, а истински геноцид“, казва тя.

Диб посочва, че децата са изтощени и носят товар, по-тежък от възрастта им.

Тя заявява, че иска децата в Газа да живеят като всички останали деца по света и да имат възможност да учат.

Според нея всички в Газа — и деца, и възрастни — преминават през изключително тежка психологическа криза.

„Мъжете нямат работа и пари. Не могат да се грижат за семействата си. Детето иска домати, а бащата не може да ги намери. Цените са непосилни, а доходи няма.

На тази възраст децата трябва да ходят на училище и да играят в парковете. Тук такова нещо няма. Нашите деца пораснаха преждевременно.“