Мустафа Кемал Ататюрк е роден през 1881 година в Солун. По желание на майка си Зюбейде Ханъм започва началното си образование в кварталното училище на Хафъз Мехмет Ефенди, а по-късно, по настояване на баща си Али Ръза Ефенди, преминава в училището „Шемси Ефенди“, където завършва началното си образование.
Мустафа Кемал постъпва в гражданското прогимназиално училище в Солун, но го напуска по собствено желание и продължава обучението си във военното училище в града. След това завършва с втори по успех Военната гимназия в Битоля. Наред с военното си образование изучава и чужди езици, като по време на летните си отпуски в Солун взема уроци по френски език.
По-късно заминава за Истанбул, където през 1899 година постъпва във Военното училище и го завършва през 1902 година с чин лейтенант. През 1905 година завършва и Военната академия с чин щабен капитан.
През същата година Мустафа Кемал е назначен в състава на Пета армия в Дамаск, за да премине щабна практика. За заслугите си по време на службата в Сирия е удостоен с орден „Меджидие“ пета степен.
През 1907 година е назначен в щаба на Трета армия, разположен в Битоля, а впоследствие получава назначение в щабния отдел в Солун.
Докато служи в Битоля и Солун, през 1909 година Мустафа Кемал участва в Армията на действието, която потушава събитията от 31 март в Истанбул.
През 1910 година участва и във военната операция за потушаване на въстанието в Албания.
След като Италия изпраща войски в Триполитания през 1911 година, Мустафа Кемал е изпратен в Тобрук. Там и в Дерна той успешно командва турските сили и печели битката при Тобрук срещу италианците.
На 6 март 1912 година е назначен за командир в Дерна. След избухването на Балканската война през октомври същата година участва във военните действия с частите в Галиполи и Болайър и има важен принос за възвръщането на Димотика и Одрин.
„Няма по-висш дълг от защитата на родината“
След Балканската война, през 1913 година, Мустафа Кемал е назначен за военно аташе в София.
Когато избухва Първата световна война, той се обръща към Главното командване с молба да бъде изпратен на фронта.
В отговор получава съобщение, че за него винаги има място в армията, но длъжността му като военно аташе в София се смята за по-важна.
Тогава Мустафа Кемал изпраща писмо до заместник-главнокомандващия Енвер паша, в което заявява:
„Не може да има по-важен и по-висш дълг от активното участие в защитата на родината. Докато моите другари се намират на бойните фронтове, под вражеския огън, аз не мога да остана военно аташе в София. Ако смятате, че не притежавам качествата на първокласен офицер, моля, кажете ми го открито.“
Впоследствие, през 1915 година, Мустафа Кемал е назначен за командир на 19-а дивизия, която трябва да бъде сформирана в Текирдаг в състава на Трети корпус под командването на Есат паша.
Вражеските сили, които извършват десант на Галиполския полуостров и настъпват към Чонкбайъръ, са принудени да отстъпят след контраатаката на 19-а дивизия под командването на Ататюрк.
Мустафа Кемал вдъхва кураж и увереност на турските войници, останали без боеприпаси, с думите: „Ако нямате патрони, имате щикове.“
По време на атаката при Чонкбайъръ той се спасява от сигурна смърт, когато шрапнел, попаднал в гърдите му, се отклонява, след като разбива часовника в джоба му.
Мустафа Кемал паша изиграва решаваща роля не само за изхода на сраженията в северната част на Галиполския полуостров, но и за съдбата на Дарданелския проток, фронта при Чанаккале и Истанбул.
Именно по време на битките при Чанаккале той придобива известност като „Героя от Анафарталар“.
След Чанаккале Мустафа Кемал е назначен за командир на 16-и корпус на Източния фронт. През 1916 година спира руското настъпление, отвоюва Битлис и Муш и е повишен в генералски чин.
След окупацията на страната поема към Самсун
През юли 1917 година Мустафа Кемал паша е назначен за командир на Седма армия в Палестина и Сирия.
По-късно е преназначен за командир на Втора армия, но не приема поста и остава в Истанбул на разположение на Главния щаб.
През същата година придружава престолонаследника Вахдеттин при посещението му в Германия, където се запознава с дейността на германския Генерален щаб и с положението на германските фронтове.
През 1918 година отново е изпратен на Сирийския фронт като командир на Седма армия. Тогава предупреждава Истанбул, че истинската цел на британските сили е да окупират Искендерун и да обкръжат отстъпващата на север Седма армия.
След като британците превземат Искендерун без съпротива на 9 ноември 1918 година, Мустафа Кемал паша критикува в телеграфната си кореспонденция с правителството отстъпките, направени пред британската страна.
Той предупреждава, че ако тази политика продължи, страната ще бъде изложена на всевъзможни интриги и нашествия.
Впоследствие е уведомен, че Групата армии „Йълдъръм“ и Седма армия са разформировани.
Мустафа Кемал настоява да се сложи край на проявяваното безсилие. Той предава командването на подчинените си части на командващия Втора армия Нихат паша и още същата вечер отпътува с влак от Адана за Истанбул.
Между 13 ноември 1918 и 16 май 1919 година остава в Истанбул, където заедно с най-близките си съратници анализира положението в страната.
След това предприема историческото пътуване до Самсун, което ще промени съдбата на родината му, и поставя началото на борбата за независимост.
Мустафа Кемал напуска Истанбул като армейски инспектор, без да разкрива истинската си цел — освобождаването на страната от чуждата окупация.
На 19 май 1919 година пристига по море в Самсун.
На 22 юни същата година публикува Амасийската декларация, с която уведомява турския народ, че териториалната цялост на родината и независимостта на нацията са застрашени и че в Сивас ще бъде свикан конгрес за спасяването на страната чрез решителност и непоколебима воля.
Мустафа Кемал подава оставка от възложената му от османското правителство длъжност и напуска военната служба.
На 23 юли 1919 година председателства конгреса в Ерзурум, а на 4 септември — конгреса в Сивас.
На тези конгреси са приети решения турският народ да защитава родината си срещу чуждата окупация, да бъде създадено временно правителство и да се свика национален парламент, както и да не се допуска чужд мандат или протекторат.
Така са положени основите на Великото национално събрание на Тюркийе.
На 23 април 1920 година Великото национално събрание на Тюркийе започва историческата си дейност в Анкара под ръководството на Ататюрк.
Мустафа Кемал Ататюрк е избран за председател на парламента и ръководител на правителството.
Основава Анадолската агенция — свидетел на Националноосвободителната борба
На 6 април 1920 година, 17 дни преди откриването на Великото национално събрание, по нареждане на Мустафа Кемал Ататюрк е създадена Анадолската информационна агенция (АА).
Основана с цел да разпространява по света гласа на Националноосвободителната борба, агенцията съобщава за първите закони, приети от парламента, и става свидетел на всеки етап от борбата за национална независимост и Освободителната война.
Въпреки откриването на Великото национално събрание и създаването на национално правителство, на 10 август 1920 година между османското правителство и държавите от Антантата е подписан Севърският договор.
„За нас Севърският договор не съществува“
В изявление пред кореспондент на вестник „Юнайтед Телеграф“ Ататюрк подчертава, че не признава Севърския договор.
„Севърският договор, който цели да унищожи нашата политическа, съдебна, икономическа и финансова независимост и в крайна сметка да отрече и отнеме правото ни на съществуване, за нас не съществува“, заявява той.
Великото национално събрание обявява пред света, че не приема договора, подписан между османското правителство и държавите от Антантата.
„Нито педя от родината не може да бъде отстъпена, докато не бъде защитена с кръвта на нейните граждани“
Настъплението на гръцките войски, окупирали Измир с подкрепата на държавите от Антантата, е спряно през 1921 година в Първата и Втората битка при Иньоню.
На 23 август 1921 година гръцката армия предприема ново настъпление и започва битката при Сакария.
Тогава Ататюрк издава историческата си заповед:
„Няма отбранителна линия, има отбранителна територия. А тази територия е цялата родина. Нито педя от родната земя не може да бъде отстъпена, докато не бъде защитена с кръвта на нейните граждани.“
Званието „маршал“ и почетното прозвище „Гази“
Под командването на главнокомандващия Мустафа Кемал паша турската армия нанася тежко поражение на гръцките сили и печели битката при Сакария.
В продължилите 22 дни сражения гръцката армия понася значителни загуби.
За тази победа Великото национално събрание удостоява Мустафа Кемал Ататюрк със званието „маршал“ и почетното прозвище „Гази“.
След победата при Сакария, на 13 октомври 1921 година е подписан Договорът от Карс с кавказките републики, а на 20 октомври същата година — Анкарският договор с Франция, който очертава днешната граница на Тюркийе с изключение на Хатай.
На 26 август 1922 година турската армия под командването на Ататюрк преминава в контранастъпление и започва Голямото настъпление с цел освобождаване на родината от чуждата окупация.
В битката при Думлупънар на 30 август 1922 година, известна и като Битката на главнокомандващия, турската армия под ръководството на Мустафа Кемал паша разгромява гръцките сили.
Преследвайки отстъпващия противник, на 9 септември 1922 година турските войски влизат в Измир.
След големите военни победи, довели до освобождаването на Анадола от чуждата окупация, на 11 октомври 1922 година е подписано Муданското примирие, а държавите от Антантата се изтеглят от окупираните турски територии.
Освободителната война остава в историята като борба, променила съдбата на страната, в която турският народ се изправя срещу световните сили и записва героични страници в своята история.
Подписан е Лозанският мирен договор — документът, утвърдил независимостта на Тюркийе
На 24 юли 1923 година турската делегация, водена от Исмет Иньоню, подписва Лозанския мирен договор с Великобритания, Франция, Италия, Япония, Гърция, Румъния и Югославия.
По повод договора Ататюрк заявява:
„Този договор е документ, който свидетелства за провала на един голям заговор срещу турския народ, подготвян в продължение на векове и смятан за завършен със Севърския договор.“
Първият президент на Република Тюркийе
Ататюрк изучава републиканската форма на управление, установена във Франция след революцията, както и демократичната система в страната, но преценява, че същият модел не може да бъде приложен без промени в Тюркийе.
Познавайки добре политическата, обществената и икономическата структура на страната, той е убеден, че демокрацията може да бъде възприета от всички слоеве на обществото единствено чрез установяването на републиканско управление.
Един от най-близките съратници на Ататюрк, известният журналист и писател Фалих Ръфкъ Атай, описва в книгата си „Чанкая“ пътя към провъзгласяването на републиката и възгледите на Мустафа Кемал.
Той отбелязва, че е било необходимо да се разрешат извънредните въпроси, свързани с държавното управление, тъй като държавната форма на Тюркийе все още не е била ясно определена.
Новият модел на управление е трябвало да бъде изрично записан в конституцията, тъй като все още е имало привърженици на султаната и халифата.
До провъзгласяването на републиката Ататюрк не разкрива открито намеренията си, за да избегне евентуална съпротива.
Същевременно полага усилия новата форма на управление да бъде възприета възможно най-бързо.
В своята прочута реч „Нутук“ той описва този процес с думите:
„Стремяхме се да организираме държавното управление в рамките на принципите на националния суверенитет, без да споменаваме републиката, но така, че с всяка стъпка да се приближаваме към нея.“
На 29 октомври 1923 година Великото национално събрание провъзгласява републиката, а Мустафа Кемал Ататюрк е избран за неин първи президент.
До смъртта си през 1938 година той е избиран последователно четири пъти за президент и остава държавният глава, заемал този пост най-дълго време.
На 14 юни 1926 година е осуетен опит за покушение срещу президента Мустафа Кемал Ататюрк, а организаторите са арестувани в Измир.
В изявление пред Анадолската агенция по повод покушението Ататюрк заявява:
„Няма съмнение, че този подъл опит е насочен не толкова срещу моята личност, колкото срещу нашата свещена република и възвишените принципи, върху които тя се основава. Моето скромно тяло несъмнено един ден ще се превърне в пръст, но Република Тюркийе ще пребъде вечно.“
На 24 ноември 1934 година със Закон № 2587 на Гази Мустафа Кемал е дадена фамилията „Ататюрк“, като използването ѝ от други лица е забранено.
Икономически, външнополитически и селскостопански инициативи
С цел да смекчи последиците от Световната икономическа криза от 1929 година и да ускори развитието на страната, през 1933 година Мустафа Кемал Ататюрк поставя началото на Петгодишния план за индустриално развитие.
През същия период са предприети важни стъпки и във външната политика.
Присъединяването към Обществото на народите, подписването на Балканския пакт, Конвенцията от Монтрьо за режима на Проливите и Саадабадския пакт са сред регионалните и международните инициативи, които допринасят за утвърждаването на Тюркийе като влиятелен фактор в региона и света.
Ататюрк отдава голямо значение и на земеделието и селскостопанските производители.
В продължение на 13 години, започвайки от 1925 година, той организира системна и целенасочена работа в земеделските стопанства, като създава ферми върху неплодородни земи и ги превръща в обработваеми площи.
„Хатай е мой личен въпрос“
Ататюрк полага значителни усилия за присъединяването на Хатай към родината, определяйки този въпрос не просто като национален, а като „мой личен въпрос“.
Тази цел е постигната през 1939 година, след неговата смърт.
През 57-годишния си живот Мустафа Кемал Ататюрк работи неуморно за независимостта на своя народ и родина и излиза победител от всяка борба, която води.
Съхранил уважението към себе си благодарение на своя военен и политически гений, Мустафа Кемал Ататюрк умира на 10 ноември 1938 година в 09:05 часа в двореца Долмабахче на 57-годишна възраст.
Кончина му предизвиква дълбока скръб не само в Тюркийе, но и по целия свят.
Последният път на Ататюрк към Анъткабир
На 16 ноември тленните останки на Ататюрк са положени на катафалка в церемониалната зала на двореца Долмабахче.
На 19 ноември, изпратен от огромно множество хора, ковчегът му е превозен с броненосеца „Явуз“ до Измит, а оттам още същата вечер — с влака, който Ататюрк е използвал при пътуванията си из страната, към Анкара.
На 20 ноември траурната процесия е посрещната в Анкара от държавното ръководство и чуждестранни представители, а ковчегът е положен на катафалка пред Великото национално събрание.
След тържествена траурна церемония на 21 ноември 1938 година тленните останки на Ататюрк са положени във временна гробница в Етнографския музей в Анкара.
Те остават там до 10 ноември 1953 година, когато са пренесени във вечния му дом — мавзолея Анъткабир.
Ататюрк, който заявява: „Моето скромно тяло несъмнено един ден ще се превърне в пръст, но Република Тюркийе ще пребъде вечно“, продължава да живее в сърцата на турския народ, а вечният му дом Анъткабир остава символичното сърце на Тюркийе.
