Кейт Клоу още пази спомена за онази вечер в Сидима — някогашен град в древна Ликия, а днес тихото планинско селце с името Додурга Асаръ в област Мугла.

Сгушено в подножието на южния склон на планината Тавър, северозападно от устието на река Ксантос и по средата между Фетие и Каш - именно там, където в края на 90-те години, тя за първи път започва да очертава маршрута, който по-късно ще бъде наречен “Ликийският път”.

Следвайки последния участък от древния път от Ксантос, тя преминава покрай наполовина запазен саркофаг — един от многото, чиито обитатели и днес остават неидентифицирани — и извор, осеян с парчета керамика. Продължава напред, в сумрака пред нея изплуват руините на Сидима.

Акрополът на Сидима се откроява пред нея на фона на постепенно потъмняващото синьо небе. По крепостните вижда събрали се диви кози — миг, който според нея улавя истинския дух на този път, където стъпваш върху същите камъни, по които са вървели хора преди две хиляди години.

Клоу си спомня как цветовете се променяли, докато залязващото слънце обагряло планинската верига Акдаг — ликийски масив, възвишаващ се над 3 000 метра — в нюанси на розово и кремаво, а луната се издигала бавно над покритите със сняг склонове. Докато вървяла под огромния чинар в центъра на селото, тя минала край джамията „Додурга Асаръ“ и римските бани на древна Сидима.

Дори днес, на 76 годишна възраст, Клоу споделя, че тази вечерна картина най-точно описва какво е усещането да вървиш по Ликийския път — място, където историята, природата и човешката топлота се срещат, стъпвайки на един и същ древен път.

„Всяка крачка беше като крачка назав във времето“, споделя тя.

Това усещане за време, място и гостоприемство, което някога принадлежеше само на малцина, днес стои под знака на световно признание.

Ликийският път, който се простира от курортния град Фетие в област Мугла до хълмовете над Анталия по средиземноморското крайбрежие на Тюркийе, оглави класацията на списание Time Out за „Най-красивите пешеходни маршрути в света“.

Този месец британското издание похвали маршрута за изумителното съчетанието на природа, история и обширни морски пейзажи.

Но самите пешеходци, описват пътя по много по-личен начин. Както каза един от тях: „Този път разкрива кой си“.

Древен демократичен съюз

Маршрутът е дълъг повече от 700 километра и следи гръбнака на ликийската цивилизация — 3 000 годишна култура, известна с установяването на един от първите в света демократични съюзи.

Клоу разказва, че идеята винаги е била „да се свържат старите пътища и старите градове“, така че съвременните пешеходци да могат „да следват същите линии, по които някога са вървели търговци, войници и селяни“.

Колкото по-на изток вървиш от Фетхие, толкова повече имената по пътя звучат като каталог на средиземноморската древност — Летоон, Ксантос, Олимпос, Фаселис.

В Патара пешеходците минават край възстановената сграда на парламента, където някога се е събирал Ликийският съюз — един от най-ранните примери за демокрация в света, със собствена конституция и избрани представители.

„Стоиш в онази зала и си мислиш, че това е модел, който е впечатлил дори римляните“, казва пред TRT World японският антрополог Ейсуке Танака, който изследва маршрута повече от десет години.

По-високо в хълмовете се появява друг древен град — Пинара — със своите скални гробници, подредени като пчелна пита.

„Имаш чувството, че планината е пълна с прозорци“, споделя местен водач.

По билата край Тлос — древен ликийски град близо до днешния Сейдикемер — гледката се простира над долината на Ксантос. Междувременно по-тихият град Сидима — днес превърнато в селцето, където Клоу живее вече над 30 години — крие своите храмове и гробници сред маслинови дървета и каменни къщи.

По-близо до морето останките от друг древен град - Фелос, и неговото пристанище Антифелос - ехтят над днешния Каш. По крайбрежието ниските каменни стени на Пиднай се подават между дюните, а крепостта на Симена, известна като Калекьой, наблюдава лодките, които разчертават водата, и ликийските саркофази, наполовина потънали в залива.

В града, който известен днес като Демре — някогашната древна Мира — вървят сред скалните гробници и църквата, свързвана със Свети Николай.

Във Фаселис, един от най-древните древни градове на Ликия, трите пристанищни залива все още очертават водата, а на изток руините на Олимпос се разпростират из гората покрай речното корито, което се отваря към Средиземно море. Александър Велики е прекарал време именно сред този пейзаж, според преданието.

„Като да вървиш из открит музей, който няма стени. Праистория, класика, византийски период, османски период — усещаш тези пластове с тялото си, не само с ума“, казва Танака.

Министерството на културата и туризма на Тюркийе популяризира това сливане на наследство и природа в продължение на години чрез организирани преходи и инициативи за повишаване на осведомеността.

Ако градовете разказват историята на маршрута, самата земя му задава ритъма.

„Ликийският път носи различна текстура под всяка стъпка“, казва Клоу.

„Порест варовик, който попива водата, слоест пясъчник, достатъчно мек за дялкане, тъмен вулканичен камък, полиран от векове стъпки, и тук-таме жилка мрамор, която блести на слънцето.“

Един момент пешеходците стъпват върху зърнест варовик; в следващият пресичат гладки вулканични плочи, които се усещат като стъкло. Някои от старите пътища все още се виждат като издялани ребра от пясъчник. Други участъци искрят от мраморни парченца, които улавят светлината.

„Дори скалите ти казват, че се движиш между различни епохи и различни светове“, казва Танака.

Маршрутът може да се изкачи от морското равнище до почти хиляда метра в рамките на един ден. „Може сутринта да започнеш с плуване и да завършиш вечерта над облаците. Тази промяна е това, което го прави могъщ“, казва местният водител Фейзуллах Буручу, на 52 години, пред TRT World.

„Наистина ли можем да го постигнем?“

За много пътешественици Ликийският път не е толкова маркер на известен маршрут, колкото изпитание на собствените им граници.

„Тръгнахме през май 2023 г.“, си спомня Айше Бетюл Айтекен, 27-годишна изследователка, която е изминала част от маршрута с група от шест или седем приятели и водач, пред TRT World.

„Планирахме за себе си маршрут от три нощи и четири дни. Една нощ прекарахме в Залива на Рая, друга на планински връх, а третата на високо плато.“

Тя помни съмненията в началото.

„Въпросът беше: ‘Наистина ли можем да го направим?’ Общата дистанция за нашия участък беше над петдесет километра. Всички се занимаваме със спорт, но не знаехме дали телата ни ще издържат. Това, което направи преживяването животопроменящо, беше осъзнаването, че можем.“

„Плуваш там, където хората някога са живели и работили, а днес остават само камъните и морето. Това ти напомня, че бягството от градския хаос винаги е изисквало усилие. Красотата винаги е имала цена — в пот“, казва тя.

За 59 годишната д-р Озлем Урук Хамънд, 59 г., Ликийският път не е само физическо предизвикателство, а бягство от изтощението на ежедневието.

„Живеех между болници, лаборатории и късни срещи. Достигнах момент на емоционално изтощение“, разлазва тя пред TRT World.

Хаммънд работи в тясно сътрудничество с онкоболни и е стигнала до момент, в който просто се нуждаела да поеме въздух — да се отдръпне, да изчисти ума си и да намери себе си отново. Тогава още не е знаела, че този път ще се превърне в пътят, който ще я свърже отново със собствената ѝ същност.

Първият ѝ преход по маршрута през май 2024 г. започва от Овачък и се отправя към връх Баба над Олюдениз (Мъртво море).

„Усещаш аромата на мащерка, прах и морска сол. Между руините и морето усещаш едновременно смърт и прераждане“, казва тя.

„Тези древни градове ти показват, че цели цивилизации могат да изчезнат. И в същото време земята продължава да ражда нов живот.“

Близо до Каш тя среща ликийската орхидея - вид, който според експертите съществува само в този регион.

„Беше толкова крехка и красива. Снимах я и после я изобразих в центъра на абстрактна картина. За мен тя стана символ за важността на това място“, разказва тя.

История, море, гори и планини

Буручу добавя още една гледна точка — тази на човек, който живее с пътя през цялата година. Роден в Диарбекир, той се мести в Анталия след години работа в туризма.

„Харесваше ми да бъда сервитьор, защото срещах хора от много страни, но на места без структура дългите смени те изтощават физически, психически и емоционално. В един момент реших, че съм дал достатъчно”, разказва той.

Той намерил изцеление в самото ходене. „За мен преходът е почти прочистващо преживяване. Моментът, в който направя първата стъпка, всичко останало избледнява“, казва той.

Според него Ликийският път предлага цялостно преживяване. „Когато се преместих тук за първи път, казах, че този регион е ‚три в едно‘ — море, гора, планини. За Ликийския път казвам, че е ‚четири в едно‘: история, море, гора, планини. Перфектната комбинация.“

Той добавя, че ходенето променя усещането за себе си: след тежък ден се чувстваш отново лек, чуваш собствените си мисли по-ясно и си спомняш, че мирът не живее в пренаселени места. „Тиха чаша кафе с гледка може да те повдигне, самотна сълза може да излекува, а пеенето на дърветата вече не изглежда странно.“

Той има послание към всички посетители. „Моля, уважавайте природата,“ казва той. „Светът е нашият дом. Не бихте изхвърляли боклук в хола си, нали? Не го оставяйте и по пътеката. Мислете за Ликийския път като за наследство за бъдещите поколения — и не бива да го предаваме.“

Преходът по Ликийския път дава уроци, които надхвърлят самата пътека. Той показва, че наследството не е нещо, заключено зад стъкло, а жив процес, формиран от хората, които го ценят днес.

Пътуването има начин да отнеме излишното от живота: шумът и бързането избледняват, оставяйки по-ясно усещане за това, което наистина има значение.

Много туристи казват, че се връщат променени — по-леки, по-заземени и по-свързани както с миналото, така и със себе си.

Някъде между Фетхие и Анталия, между парламента на Патара и огнените останки на Олимпос, между варовика и вулканичния камък, пътешественици от цял свят продължават да откриват една и съща истина.

„Всяка стъпка,“ напомня Клоу, „оставя следа — не върху земята, а в душата ти.“